Андрю Бърдън (момче)
Роден на 02.04.2006г. в 15:10
Гордите родители са: Джеси и Холи Бърдън
"Аз и съпругът ми се оженихме през 1998 година и живеем в Сиатъл. В началото не искаме да имаме деца, защото за да се случи такова нещо мъжът и жената трябва да са напълно готови. Много добре си спомням, че през април 20015 година вече бяхме готови да станем родители. Започнахме да правим опити да зачена през юни когато посетихме Коста Рика по повод 30-я ми рожден ден и един месец след това вече бях бременна.
 |
| Дъждобрани Penny Scallan- www.Reia.bg |
Как започна всичко?
През целия ми живот са ми казвали, че ще ми бъде трудно да зачена защото имам поликистозни яйчници. С мъжа ми имахме намерение да опитваме до една година и след това да продължим, но и да опитаме да си осиновим дете. Бяхме толкова сигурни в нашия план.
Никога не съм очаквала, че ще забременея веднага, това е най-нереалното нещо, което ми се е случвало някога. Бях много уморена и дори си помислих, че затова се чувствам по този начин. Реших да си направя тест, все пак, и когато видях резултата не можах да повярвам. Дори снимах теста и го изпратих на моят приятелка, която всячески се опита да ме убеди, че това е истина и ще ставам майка. Аз сметнах за нужно да отида и да си купя още един тест, за да съм напълно сигурна и той също се оказа положителен. Веднага се обадих на мъжа си и му казах да се прибере веднага и да остави работата си за малко.
На следващия ден отидохме на лекар, който да потвърди резултата. Аз все още не можех да повярвам и сякаш мислех, че ще пометна, просто бях сигурна в това, защото в съзнанието ми непрекъснато се въртеше мисълта, че не може всичко да се случи толкова лесно.
Копнеех за симптомите на първите месеци, за да се успокоя, че всичко е наред. Около седмата седмица започнах да чувствам гадене вечер, а за пръв път повърнах през 12-та седмица, но тогава си помислих: всичко ще мине! За съжаление продължих да повръщам през цялата бременност от един до три пъти седмично.
По принцип имам силна фобия от игли и ме беше много страх от гестационния диабет. Притеснявах се, че ако ме диагностицират няма да мога да се бода непрекъснато с тези игли. Е, случи се и аз изпаднах в пълна паника когато сестрата ни показа как се използва иглата. След това реших, че трябва да се изправя срещу страховете си, защото иначе те винаги ще бъдат част от живота ми и ще ме спират да направя много неща. Сега съм щастлива и мога да кажа, че бавно, но сигурно побеждавам в битката. Няколко месеца след като родих сина си отидох да дам кръв, нещо, което преди това беше немислимо за мен.
Прочетете още: 9 начина да бъдем колкото се може по-плодовити
Прочетете още: 9 начина да бъдем колкото се може по-плодовити
Време е!
Когато моето бебе достигна 37-а седмица то беше слязло много ниско, а за мен стана вече болезнено. След това моят термин дойде и си отиде без абсолютно никакви признаци за раждане.
Моят лекар реши, че раждането започва, вече бях в 41 седмица. Ние бяхме толкова развълнувани, най-после. Отидохме в болницата в сряда вечер, семейството ни и някои приятели пътуваха три часа, за да бъдат с нас. Разкритието ми обаче не се увеличаваше. В четвъртък вечерта вълнението на всички сякаш беше угаснало, а повечето от придружителите ни си бяха отишли. Лекарите решиха, че има още време до раждането и ни изпратиха у дома. Петък дойде и си отиде без никакви белези за раждане освен леки контракции. Вече започнах да си мисля, че това бебе никога няма да излезе.
В събота обаче контракциите се засилиха. В 16:45 водите ми изтекоха и контракциите станаха интензивни. Вече бях толкова изтощена, че лекарят ми сложи епидурална упойка когато разкритието ми беше едва 2см. Това беше чисто блаженство. Заспах около 22:00 часа и се събудих около 8 сутринта и бях развълнувана да разбера, че разкритието ми беше достигнало 8см.
Около 10:45 вече имах 10 см. разкритие и раждането започна. Вече вярвах, че съм накрая. Напъването беше лесно, защото детето беше много ниско. Беше момче, оказах се права. Около обяд започнах да губя съзнание между контракциите от болка и изтощение. Също така имах и треска, която определено не ми помагаше. Това беше най-изтощителното нещо в живота ми и изглеждаше така, сякаш никога няма да свърши. Лекарят ми каза да направя още три напъвания и ако и това не помогне той ще помогне с вакуума, а ако и тогава няма резултат ще се наложи цезарово сечение. Аз събрах всичките си сили и се напънах като за последно. С помощта на доктора нашето момче най-накрая се появи на белия свят, след 4 часа и половина изтощително напъване.
Веднага обаче, взеха сина ми за наблюдение поради някаква травма при раждането. Съпругът ми беше до мен и каза: "Ти го направи!" Аз бях напълно неадекватна и имах проблеми с говора и с разбирането, но осъзнавах, че всичко вече е свършило и имам син.
Прочетете още: Какво наистина чувства вашето бебе ако плачете по време на бременността
След раждането
След като родих се оказа, че Андрю е погълнал много мекониум и поради това има проблеми с дишането. Когато го взех в ръцете си веднага усетих нещо. Виждала съм много новородени, които са били съвсем спокойни за разлика от моето дете, той беше нервен и разтревожен. Около 22:00 часа сестрата го заведе в лекарския кабинет, за да го прегледа специалист.
Събудих се в 5 часа сутринта и отидох да го видя. Той беше целия в тръбички, закачени за монитор, а аз се уплаших толкова много, просто не знаех какво става. Явно всичките неща, които ми се бяха случили преди това, включително травматичното раждане, треската и гестационният диабет бяха оказали негативно влияние върху Андрю. Дясната му ръчичка не се движеше добре-травма от раждането, за която мислеха, че е счупена ключица, не дишаше правилно, не се хранеше правилно и списъкът продължаваше.
Изписаха ме в понеделник и аз за втори път излязох от болницата без бебе. Не можех да спра да плача. Чувствах се празна и опустошена, имах бебе, а всъщност нямах бебе. Момичето, с което бяхме съседки по-легло ми каза да не забравям, че поне се прибирам у дома. И наистина когато се прибрах сякаш се почувствах малко по-добре.
След няколко безкрайни за мен дни моето бебе се прибра вкъщи. Казаха, че от ден на ден той се подобрява, не показва никакви дългосрочни проблеми, нямаше счупена ключица и освен това се хранеше като шампион. Бяхме наистина щастливи.
Аз обаче страдах от следродилна депресия и непрекъснато преживявах раждането отново и отново, бях толкова травмирана, че не смеех да се доближа до Андрю. С помощта на терапевт и няколко приятелки аз успях да се отърся от това състояние. Сега вече мога да мисля за преживяното без това да ме напряга, но трябва да призная, че има моменти, в които ми иде да се разплача като си спомня."
 |
| Активна гимнастика Софи жирафчето- www.Reia.bg |
След раждането
След като родих се оказа, че Андрю е погълнал много мекониум и поради това има проблеми с дишането. Когато го взех в ръцете си веднага усетих нещо. Виждала съм много новородени, които са били съвсем спокойни за разлика от моето дете, той беше нервен и разтревожен. Около 22:00 часа сестрата го заведе в лекарския кабинет, за да го прегледа специалист.
Събудих се в 5 часа сутринта и отидох да го видя. Той беше целия в тръбички, закачени за монитор, а аз се уплаших толкова много, просто не знаех какво става. Явно всичките неща, които ми се бяха случили преди това, включително травматичното раждане, треската и гестационният диабет бяха оказали негативно влияние върху Андрю. Дясната му ръчичка не се движеше добре-травма от раждането, за която мислеха, че е счупена ключица, не дишаше правилно, не се хранеше правилно и списъкът продължаваше.
Изписаха ме в понеделник и аз за втори път излязох от болницата без бебе. Не можех да спра да плача. Чувствах се празна и опустошена, имах бебе, а всъщност нямах бебе. Момичето, с което бяхме съседки по-легло ми каза да не забравям, че поне се прибирам у дома. И наистина когато се прибрах сякаш се почувствах малко по-добре.
След няколко безкрайни за мен дни моето бебе се прибра вкъщи. Казаха, че от ден на ден той се подобрява, не показва никакви дългосрочни проблеми, нямаше счупена ключица и освен това се хранеше като шампион. Бяхме наистина щастливи.
Аз обаче страдах от следродилна депресия и непрекъснато преживявах раждането отново и отново, бях толкова травмирана, че не смеех да се доближа до Андрю. С помощта на терапевт и няколко приятелки аз успях да се отърся от това състояние. Сега вече мога да мисля за преживяното без това да ме напряга, но трябва да призная, че има моменти, в които ми иде да се разплача като си спомня."
 |
| Комплект Софи жирафчето- плюшена играчка и чесалка-www.Reia.bg |
Източник: www.babycenter.com